НАЦИОНАЛНИ СТАНДАРТИ ЗА УЧЕНИТЕ СЪС СТЕПЕНИ И ЗВАНИЯ

 

 

Само некомпетентен слепец би могъл да не вижда че науката и висшето образование в България са в много дълбоко кризисно състояние.

Съществена причина за тоталния упадък се оказват напълно погрешните, популистки законови промени, извършени наред с деполитизацията на БАН и университетите, в началото на прехода. Те доведоха до затворено самоуправление на научните организации с популистка изборност „отдолу-нагоре” и практически лишаване на държавата от възможности за намеса в организацията и управлението им. С навлизането на пазарната икономика академичните организации започнаха все повече да служат ‘на себе си’, а не на обществото. Затвърди са порочно схващане че държавата е длъжна да субсидира науката и висшето образование, но не и да ги управлява.

Вместо да намалят, популисткият бюрократизъм, конфликтите на интереси и корупцията в системата за оценка на учените и присъждане на научни степени и звания се увеличиха. Създадени бяха многобройни, нови, чисто образователни ВУЗ-ове с претенциозното име университети. Много български учени напуснаха страната, а останалата по-млада генерация, като цяло, е далеч под изискванията, съществуващи  в напредналите страни.

Оказа се, че всяка промяна на ‘статуквото’ би засегнала интересите не само на управляващата научна номенклатура, но и на цялата научна общност. Това обстоятелство, както и незаинтересоваността на политиците, доведоха до липса или имитация на реформи.

 

Крайно време е държавата да разбере напълно отговорността си за състоянието и развитието на науката и висшето образовани и да поеме тяхното управление. Необходими са, преди всичко, законови промени. Те трябва да вървят по две лини:

 

Масово бюрократизиране на оценъчните атестационни процедури, ‘бум’ на маргинални и/или фалшиви (без научен принос) научни публикации, принизен peer review – процес (рецензирането) доведоха до тотална девалвация на научните степени звания. Понастоящем законовото въвеждане на национални стандарти за степените и званията е една необходима спасителна мярка срещу упадъка на българската наука и висше образование.  

 

Световните/европейските стандарти (изисквания) за научни степени и звания са основани на изискванията за научен принос. За съжаление, тези изисквания/стандарти не се разбират от болшинството български учени и не се спазват в процедурите по присъждането им. Научен принос означава внасянето на нещо, може малко, но НОВО, в СВЕТОВНАТА наука. Разтегливостта на тази дефиниция се използва масово у нас, както преднамерено, така и поради недостатъчна компетентност. Предпочита се използването на неофициални числени показатели – например 3-4 публикации за защита на докторска дисертация. Такава тенденция има и в другите страни, но със съществена разлика. В развитите страни може да се защити само с една публикация, но в реномирано списание с импакт фактор. Изискването за научен принос е гарантирано от списанието. У нас се защитава, примерно, с две публикации в български списания, една в руско/македонско и една статия в сборник от местен симпозиум... Но научният принос го няма!


Във всяка научна област се провеждат както фундаментални, така и приложни изследвания. Приблизителното съотношение между тях е различно и характерно за всяка научна област. Докато във физиката може би 90% от изследванията са основни (фундаментални) по характер, при инженерно-технологичните, инженерно-геологичните, при изучаването на контролни или комуникационни системи, при социологичните или демографски проучвания и др.п., този процент може да бъде съвсем малък.

 

Световната наука, включваща базовите изследвания, е ЕДНА и има НАДНАЦИОНАЛЕН характер. До научни приноси водят само фундаменталните изследвания. Истинският, оформен учен, може да е в сравнително по-приложна област, но той трябва да знае принципите на фундаменталната наука. Ето защо за научните степени (доктор, доктор на науките) е важно изискването за научен принос. При присъждането на научните звания могат да се вземат предвид и резултати от приложни изследвания.

 

В този смисъл не може да се говори за ‘специфични особености’ на науките – принципите са общи. Базисната оценка на учен от която и да е област трябва да се базира на неговите научни приноси. Както е известно, световната практика използва като количествено остойностяване броя на публикациите в списания с импакт и броя на цитатите върху тях. На тази база трябва да почива оценката на учените във всяка област. Само допустимите стойности трябва да бъдат различни.

 

Възниква проблемът как да се отчитат в кариерното израстване на учените приложните изследвания, провеждани в научни институти и университети успоредно с (на основата на) базисни изследвания, и водещи до патенти, иновации или пък икономически, социологически, демографски и др. анализи, речници, справочници и др.п. Научни степени не би трябвало да се присъждат за такава дейност, а академични звания – само когато са свързани и с преподавателска дейност. Бил Гейт не е ‘доктор’ (въпреки че ако беше у нас, сигурно щеше да бъде три пъти ‘академик’).  Един социолог или политолог може да бъде обществено ценен и известен без името му да се украсява с ‘проф. д-р’ (както се прави единствено у нас).

 

Установяването на стандарти за българските учени със степени и звания не само че  ще доведе до така необходимото повишаване на техното качеството, но и ще способства за стесняване на полето на маргиналната наука, ширеща се у нас и изразяваща се в публикации без принос. 

 

Как, на практика, би могло да бъдат въведени такива стандарти? Единият път е посредством законово въведени изисквания за присъждане  на научните степени и звания, изпълнявани и контролирани от присъждащите журита. Така например, за присъждането на научно-образователната степен ‘доктор’ може да залегне изискването  на базата на представената дисертация да е излязла поне една публикация в списание с импакт фактор повече от 0.1 (по ISI Thomson Reuters). (При научната степен ‘доктор на науките’ може да залегне изискването да са налице поне три такива публикации). Такава мярка би била много уместна за българската наука – тя ще доведе до формирането на съответстваща на европейските стандарти млада научна генерация и намаляване на изолираността на българската наука от световната.

Академичните звания е допустимо да се оставят изцяло в ръцете на университетите, но това е недопустимо, особено за България, при научните степени. Дипломите за научните степени трябва да бъдат национални  - да се издават от държавен орган, оторизиран да контролира процедурите в университетите. Така е във повечето страни (вж напр. http://en.wikipedia.org/wiki/Doctorate#France ).

 

Другият път за въвеждане на национални стандарти за учените със степени и звания е въвеждането на законово изискване те да бъдат периодично атестирани. Организацията на тези атестации може да се повери на съответните институции, но използваните критери и индикатори трябва да бъдат единни – национални. Тези критерии би трябвало да бъдат сборни параметри (индекси), предоставящи числени изражения като функция на няколко индикатора (показатели). Световната практика е обособила следните изисквания:

 

У нас би трябвало да се стандартизира за горните цели използването на водещата в световната научна информаци индексираща база-данни на ISI/Thomas Reuters Web of Knowledge.

 

Популяризирането на необходимостта и експертната помощ за въвеждането на национални стандарти за учените със степени и звания  представляват основната цел/дейност на Клуба за академични реформи в България (КАРБ).

 

Лазарин Лазаров

управител на КАРБ

СТАНОВИЩЕ

на Клуба за академична реформа в България

относно

проект на Национална стратегия за развитие на научните изследвания 2020 № 102-03-16, внесен в НС от Министерски съвет на 27.06.2011 г.

 

 

Внесеният проект за Национална стратегия за развитие на научните изследвания 2020 изисква компетентно обсъждане. Съгласуваното експертно мнение на Клуба за академична реформа в България е следното:

 

1.     Приемането на такава национална стратегия от НС идва със закъснение. В резултат на това основната цел – достигане на инвестиции в размер на 1.5% от БВП през 2020 г - се отклонява значително от предвидената средна стойност в Европейската стратегия (3%). Трябва да се отчете занемаряване от страна на държавата на отговорностите й, изразяващо се не само в недостатъчни финансови инвестиции, но и в незаангажираност и ненамеса в организацията на научните изследвания и управлението на научните институции, получаващи държавно финансиране. Това положение е само частично отразено в първата част на проекта – Анализ на състоянието и проблемите.
Раздел III на този анализ – Инструменти за финансиране на науката и иновациите – не отразява реалното положение като липсва верен и задълбочен анализ на състоянието и възможностите на двата основни национални фонда – за научни изследвания и иновационен. Тяхното представяне контрастира с представената в предния раздел липса на ефективност на финансирането. Констатирана е необходимостта от устойчивост в инвестирането чрез фондовете без да е характеризирана подготвеността на тези фондове – доколко те са кадрово подготвени и способни за ефективна дейност. Работещите за държавните органи научни администратори у нас нямат опита и компетенцията на европейските такива. Програмното финансиране изисква формирането и използването на компетентни научни администратори и функционирането на система за оценка на проектите на базата на детайлно разработени структура и правилници. 
Това не е ясно отразено при изброяването на нерешени проблеми, и съответно не фигурира в задача №1 Повишаване на ефективността на научноизследователската и развойна дейност. В инструментите на Мярка 1 към тази задача фигурира увеличаване на дела на програмното финансиране, но това не би могло да се постигне без привеждане на организацията и функционалността на фондовете на модерно европейско равнище. Като цяло проблемът за увеличението на програмното финансиране остава замъглен в Стратегията – в следващата мярка 2 на задача 1 се набляга и на инстуционалното финансиране и делът на програмното финасиране не е възприет като индикатор за мониторинга. Динамиката на учеличението и крайната целева стойност на програмното финасиране – основен инструмент в Европа – трябва ясно и точно да залегнат в Стратегията.

 

2.      В Анализ на състоянието и проблемите правилно е подчертано че моделът на финансиране може да бъде успешен само при адекватен ефективен модел на управление, че е налице архаичен модел на управление с неефективен мениджмент, но в определените задачи и мерки за техното изпълнение няма дори и намек за реформиране и промяна на този модел. Съответно, възприетите индикатори не изискват и не могат да отчетат такава промяна.
Моделът на управление на държавните университети и на институтите на БАН  не съответства на модела на управление на аналогичните институции в ЕС и другите развити страни. България е единствената страна в света където такива институции се управляват на принципа на популистка изборност ‘отдолу-нагоре’ (стартирана от целите научни състави) при пълна затвореност (липса на външни гласове) и пълна автономоя на управлението. При такова управление институциите започват да служат на себе си, а не на обществото; такъв принцип не е подходящ за творчески научни организации и защото поощрява посредствената маса от заетите учени.
Без отразяване на гореказаното мярка 4 Интегриране на българската наука в европейското изследователско пространство на задача №1 Повишаване на ефективността... е изпразнена от съдържание. Като основен инструмент на тази мярка трябва да зелегне Привеждане на управленската схема на научноизследователските и научнообразователни организации в синхрон с тези в Европейския съюз.Само така ще бъде подсигурено изпълнението на задачата.

 

3.     Като мярка 1 на задача 3 Изграждане на благоприятна среда... на Стратегията съвсем правилно фигурира Въвеждане на оценка на научната дейност. Посочените инструменти за тази мярка, обаче, не осигуряват изпълнението й – предвидено е въвеждане на периодична задължителна международна оценка само на организациите, но не и на учените. Освен това, не става ясно как ще бъде разработена системата за оценка и какво ще представляват основните съставляващи я критерии. Същността и трудността е именно разработването на критерии.
В първата част на проекта, Анализ на състоянието и проблемите, този проблем не е специфициран. В раздел
IV Човешки ресурси, както и в раздел V Научен продукт-публикационна дейност, не е направен сравнителен анализ (с останалите европейски страни) на потенциала на българските учени заети с научни изследвания. Тези два раздела са лошо разработени и не представят същинските проблеми.
За българската научно-изследователска продукция е характерна много висока степен на маргиналност – маргиналната научна продукция не е насочена навън – към международната научна общност, а е силно затворена във вътрешен кръг с оглед да служи само за бюрократично кариерно израстване. Съществуват местни списания с изключително принизени изисквания и много изследователски организации се занимават с несвойнствена издателска дейност, публикувайки сборници и книги в много ограничен тираж само за кариерно израстване. Задача и отговорност на държавата е да се стреми да ограничава полето на маргиналната наука и да стимулира истинската наука.
Така че въвеждането на ефективна система за оценка на научните изследвания – декларирано като важен компонент/очакван резултат на Стратегията няма адекватно отражение в задачите, мерките, индикаторите и плана за действие на Стратегията. Не е ясно как ще бъде изпълнена мярка 1 на задача 3. Изработването на система от единни съвременни критерии от компетентни експерти, както и на съответни правилници за различни случаи, трябва да се обособи като отделен инструмент/мярка в Стратегията.

 

4.     Мярка 3 Развитие на научния потенциал към основната задача 1 за повишаване на ефективността също е разработена едностранчиво – в инструментите липсва атестацията на учените. Би трябвало да се предвиди и изграждане на национални бази-данни за наукометричните и други показатели на българските учени и организации – в момента източник на данни за законови и други проекти (включително и за настоящата Стратегия) са само от Евростат, НСИ и закрития ВАК. Атестиране (на основата на единни критерии) и изграждането на национални бази-данни трябва да залегнат като инструменти към съответните задачи и мерки като се предвидят и съответни индикатори за мониторинг и оценка на изпълнението.

 

5.     Инструментите към мярка 1 (стимулиране на частния сектор) и мярка 2 (‘триъгълникът на знанието’) на Задача 2 – Укрепване връзката образование-наука-бизнес не са достатъчно специфицирани. Не е специфифицирана форма за насърчаване трансфера на знания чрез схеми за създаване на инкубатори на идеи. Човешкият ресурс е който може да подобри незавидното положение на страната ни по отношение на иновациите. Не ясно как ще се достигнат предвидените крайни стойности на такива индикатори за наблюдение, като напр. ‘брой проекти наука-бизнес’ (110), ‘брой патенти’ (30).
Инвестирането на държавни средства за изследователска дейност във фирми, които нямат потенциал за ефективен контрол на научният продукт съдържа значителен риск. Инструмент 1.1. трябва да се използва едва след създаване на ефективен контролен механизъм от МИЕТ. Възможността МИЕТ да подпомага учените да печелят директно от научния си продукт, като осигурява стартов капитал за да започнат бизнес и производство (с дялово участие на научната организация) съществува и сега, но не е отразена в стратегията.

 

Настоящето становище отразява експертния капацитет на членовете на Клуба за академична реформа в България (КАРБ), основан на опит и познаване на общите закономерности на научните изследвания и на познаване на научното администриране в развитите страни по света. Клубът счита че настоящята Стратегия не би могла да бъде небюрократично превъплътена като осигури ползотворна рамка за развитието на научните изследвания без включване на гореизложените принципни забележки/предложения заедно с мониторинг на тяхното изпълнение.



От
Клуб за академична реформа в България